Тъжно ми е, че убих моя личен Джон Ленън

Много след убийството песните на Бийтълс накараха милиони хора в бившия комунистически блок в Източна Европа да вярват.
Да вярват, че нещо хубаво предстои да се случи.
Че децата им ще живеят в този свят, който всички те усещаха, че заслужават но никога не получиха.
Да вярват, че всичко, включително и собствените им съдби, зависи от тях самите тях.
Да вярват, че има нещо много по-възвишено от парите, секса и властта - свободата и идеалите.
И да повярват, че има смисъл свободата и идеалите да бъдат преследвани, дори и с цената на нещо скъпо за самите тях.

Днес ми е тъжно, защото осъзнавам, че всъщност в нашия свят няма нищо по възвишено от парите секса и властта, че всъщност през изминалите 20 години всъщност никога не е ставало въпрос за нещо по-различно от пари секс и власт...и никога няма и да става въпрос за нещо по-различно. И се чувствам прецакан.

На 30 съм и израснах с наивните идеали, че съдбата и животът ми зависят от това колко имам в главата си и от двете ми ръце. Изтърпях много лишения през студентските си години с мисълта, че това е необходимо, за да мога да работя това, което винаги съм искал да работя. Днес, близо 15 години след като за пръв път получих заплата и 10 години, откакто се издържам сам, осъзнавам че всъщност, за да оцелявам и за да се справям някак, съм се научил да бъда всичко онова, което не съм искал да бъда.

Днес осъзнавам, че някъде назад в тези 15 години, много след като Ленън беше застрелян от Марк Дейвид Чапман, моят личен Джон Ленън е бил убит някъде по пътя ми...или просто съм пораснал...или пък остарял преждевременно...не знам...но ми е мъчно, че убих моя Джон Ленън.

R.I.P.